Етгар Керет: Основното правило е, че няма правила

„Голямото откривателство за мен по отношение на писането беше, че има едно голямо пространство, в което мога да бъда нелюбезен, колкото си искам, когато се отегча, мога да си тръгна по средата на изречението, да запаля дивана, да бия барабани, да отида и да целуна непознато красиво момиче. Литературата е едно голямо пространство, в което мога да бъда честен“, обяснява израелският писател Етгар Керет.

Той е у нас, за да представи сборника си с разкази „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“, и след срещите в София му предстои литературно турне в Стара Загора и Пловдив.

Както казва издателят му Манол Пейков от „Жанет– 45“, Етгар Керет трудно може да се представи с няколко думи. Той е преподавател в престижните университети в Тел Авив, но и един от най-четените автори сред затворниците, най-краденият автор от израелските книжарници, удостоен е тази година с рицарско звание във Франция, автор е на пет сборника разкази, написани за последните 18 години и преведени на 32 езика, Салман Рушди го определя като „гласа на следващото поколение“, а през 2007 г. и заедно със съпругата си спечели в Кан „Златна камера“ за дебютния си пълнометражен филм „Медуза“.

Разбира се, визитката му може да звучи и така – той идва от ексцентрично семейство, живее в ексцентрична среда, пише разкази напук на очакванията, че му е крайно време на напише роман и преподава творческо писане, макар че е убеден, че писането е нещо изключително лично и трудно може да се преподава.

„Нямам представа защо Шекспир и Достоевски са писали. Но моята лична причина е тази, че искам да се почувствам свободен. А читателите, които аз уважавам много, просто се явяват един бонус“, смее се Етгар Керет.

Да се прочетат разказите му обаче май се оказва най-добрият начин да бъде разбран. Те са кратки и силни, с много хумор, звучат като истински, често са снабдени с неочакван финал и тъкмо, когато човек е решил, че вече знае в каква посока отиват нещата, се оказва, че героите не са точно такива, за каквито ги мисли. Историите на Етгар Керет са леки, понякога – трогателни, фантастични или жестоки, но винаги дълбоки. (Преводът е добре свършена работа на Милена Варзоновцева.)

Иначе писателят твърди, че няма рецепта, по която да пише. „Единственото правило, което е важно за литературата и за всяко изкуство, е, че правила просто няма. Когато пишеш, ти ограничаваш себе си в едно малко пространство, но за онези, които знаят, че няма правила и са талантливи, пространството нараства все повече. Мисля си, че живея в един огромен апартамент благодарение на книгите, които съм прочел“, разказва писателят.

Той определя себе си повече като еврейски, отколкото като израелски писател. „Не, това не означава, че не ме вълнува израелската литература и не й се възхищавам, но трябва да призная, че еврейските писатели са много по-забавни, докато израелските – не“, казва Керет.

И обяснява, че докато типичният хумор е хората да се присмиват на някой друг, да казват „гледай, какъв тъпанар“, то еврейските писатели, когато се шегуват, се обръщат към най-близките си хора – майката, сестрата, братята. Според Керет в това има много топлина.

На въпроса дали е религиозен Керет отговаря така: „Не считам себе си за материалист, мисля, че там някъде има нещо по-голямо от нас, но не вярвам, че Бог идва с наръчник. Затова, когато някой дойде с книга – независимо дали става въпрос за Новия или Стария Завет или Корана, и ми каже, че знае какво иска Бог от мен и какво трябва да направя, аз не се съмнявам в Бог, а в онзи авторитет, който говори от негово име. По подразбиране Бог е обвит в мъгла, той е неясен, скрит и съм сигурен, че ако Бог искаше да знаем, щеше да намери много ясен канал за комуникация. Когато ние не се разбираме – мисля, че това е ехо от нашите взаимоотношения с Бога“, казва писателят.

Пред публика Етгар Керет е също толкова добър разказвач, колкото и в книгите си. Той е пълен с истории – обяснява, че е роден в шести месец, с увита пъпна връв около врата, тежал е под един килограм и затова майка му дала името му Етгар, което на иврит означава „предизвикателство“. Затова пък първата работа, която му дали в казармата, била с думите: „Е, щом се казваш Предизвикателство, ето ти първото предизвикателство – отиди да измиеш тоалетните.“

Първият читател, на когото предложил първия си разказ, го напсувал и затова сега Етгар дори моли българските си читатели да бъдат малко по-мили от онзи сержант с ланеца.

По-късно брат му прочел онзи разказ, казал „страхотно“, попитал го дали има още едно копие и когато Етгар му казал, че има, брат му се навел и събрал с листа изпражненията на кучето си, което в този момент извеждал на разходка.

„Тогава разбрах, че искам да пиша“, смее се Керет.

You may also like...