Светослав Овчаров: Черно-бялото изображение носи усещане за история

90_Svetoslav_Ovcharov

Светослав Овчаров Фотография: София филм фест

В рамките на София филм фест предстои премиера на новия Ви игрален филм „Врагове“. Каква е историята, която стои в основата на този филм?

Този филм е направен върху истински случай. През пролетта на 2013 г. българската армия е спряна пред Цариград. В Мраморно море стои един голям турски броненосец, който обстрелва българските позиции. Той стои извън обсега на българската артилерия и на практика е недосегаем, а една група от български офицери и войници се опитва да намери лодка в Егейско море и да я пренесе през сушата на Галиполския полуостров и да я пусне в Мраморно море. Като целта е тази лодка да се превърне в жива торпила, която да взриви броненосеца, който се намира в морето. Историята е за тези хора, които търсят тази лодка и за трудностите през които преминават, за да я превърнат в бомба.

Това е документалният материал. А откъде идва този интерес към Балканската война?

Аз съм правил много филми, които са свързани с история, а този филм е част от желанието ми да направя нещо със спомените ми, свързани с детството. Защото мен ме отгледа дядо ми, който беше преживяла всички войни – от Балканската до Първата световна война, аз съм отраснал с тези разкази и по някакъв начин се чувствах длъжен към паметта на всички тези хора, оставили младостта си в тези войни. Това е време на подем и после време на крушение на някакви съществуващи по това време национални химери, които тези хора преследват.

Има ли място в един филм, посветен на войната, за хумор и самоирония?

Всички разговори на моя дядо с неговите набори, с които се събираха всеки ден, бяха съпроводени с непрекъснат смях и всъщност – години по късно, те си спомняха само смешните истории от войната. Много рядко си спомняха драматичните и трагичните случки, защото това е средството, чрез което човешкото съзнание оцелява. Когато ти се опитваш да изчистиш ума си от онова, което го потиска, щеш – не щеш прибягваш до смешното. Така и в нашия филм има много смешни истории. Има и такива, разбира се, които не са много смешни, но в края на краищата смешното и трагичното вървят ръка за ръка. Разликата помежду им е много малка. Особено в едно такова гранично състояние, каквото е войната, когато всички сетива и физически сили на хората са напрегнати до край, преходът от едната до другата крайност се случва само с едно щракване на пръстите.

BW1 2

Пък и в този филм ние сме в ръцете на актьорите. Имаме добър актьорски състав – това са седем равностойни роли, в който влизат опитни и известни актьори като Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валентин Ганев и Стефан Мавродиев, но заедно с тях участват и Христо Ушев, Леарт Докле и Димитър Овчаров, които са съвсем млади. Но във филма няма разлика между всички тях – войната изравнява годините. Когато си изправен пред лицето на смъртта, няма значение на колко си години. Така че нашите хора във филма, по време на снимките, не се държаха като опитни актьори и начинаещи, напротив – всички бяха заедно. Защото голямата цел, а войната е голяма цел, която сплотява усилията на хората, беше успяла да направи монолитни всички тези хора, които иначе са много ярки и крайни характери.

Успяхте ли да снимате на историческите места. Ето, споменахте Галиполи…

Не, вече не е възможно да се снима на местата, където наистина са се развивали събитията, защото там е военна зона. Турците имат сериозен опит с атаки срещу Галиполи и там днес не можеш да се разминеш от казарми. А реката, където са се случили събитията, днес е цялата бетонирана и прилича на канал – няма какво да се снима в нея. Хубавото е, че в България има места, където да се снима, а пък и публиката не са интересува от истинските места, а от историята.

BW3

Защо се спряхте на решението филмът да е черно-бял?

Първо, защото в този филм няма красота в смисъла на ретро филмите, които са заснети с приглушено осветление и красиви декори. Във войната няма нищо красиво. Искахме във филма да има истинност на ситуацията – като има кал, тя да е кал и когато има смърт, тя да бъде смърт. А смъртта не може да бъде цветна или поне не можем да се наслаждаваме в цвят на всичко това. Черно-бялото изображение винаги носи в себе си усещане за история, за автентичност. Разбира се, то е доста трудно да бъде постигнато, но Рали Ралчев, който е оператор на този филм, се справя чудесно.

You may also like...